СВЪРЗВАНЕ СЪС СЕБЕ СИ И ДРУГИТЕ

Четем, образоваме се, развиваме се. Ставаме все по-умни и по-знаещи за себе си и за света. И въпреки това, в някои области от живота си, нямаме усещане за прогрес, сякаш тъпчем на едно и също място. Това е така, защото поведенията ни се задвижват предимно от емоциите, а не от интелекта. Увлечени в търсене на бързи решения и отговори, забравяме най-първичното си човешко умение – да чувстваме. Потискаме горивото, което ни движи напред. „Разумно“ контролираме гнева, тъгата, страха и болката. По този начин също блокираме щастието, радостта и любовта. Но емоциите не могат да бъдат пренебрегнати или заглушени. Те имат нужда да бъдат почувствани напълно, за да спрем да се въртим в кръг и да се задвижим в желаната посока.

Лесно е да бъдем спокойни и балансирани, когато сме сами. Когато се доближим и навлезем в отношения с някого, разкриваме и силните, и слабите си страни. Ставаме уязвими. Колкото по-близък ни е човекът отсреща, толкова по-силно натиска бутоните на уязвимостта ни. В отговор бягаме, въпреки че искаме да останем. Друг път стоим прекалено дълго, а вътрешно сме си тръгнали отдавна. И самотата, и близостта, ни плашат. Научили сме се да общуваме и да се свързваме с хората, когато сме били много малки. Отношенията с родителите ни или хората, които са ни отглеждали като малки, изгражда и влияе на връзките с нашите партньори, приятели, колеги, деца и с живота като цяло. Колкото по-наясно сме с личните си модели и механизми на свързване, толкова по-лесно ще ни бъде да изградим връзките, които желаем или да се откъснем от тези, които ни носят болка и ограничават свободата и развитието ни.

Често не сме доволни от света, живота, другите. Обвиняваме обстоятелства, критикуваме решения, негодуваме срещу хора и събития. Всеки от нас има своята истина и я отстоява със зъби и нокти. Предпочитаме да сме прави, вместо щастливи. Светът около нас е отражение на нас. Харесва ли ни това отражение? Обвинението и осъждането срещу другите е насочено в голяма степен и към нас самите. Това е непрекъснато отхвърляне на черти и поведения, които носим в себе си, а не харесваме. Или черти и поведения, които бихме искали да изявим, а все още не сме се осмелили. Тази война продължава понякога цял живот и изчерпва най-ценните ни ресурси от енергия и време. Изграждането на връзка със себе си, изпълнена със съчувствие и окуражаване, е най-голямото ни предизвикателство и награда. Можем ли да се приемем такива, каквито сме? Можем ли да приемем другите такива, каквито са и да внесем повече разбиране и хармония в живота си? 

Взаимоотношенията между родители и деца са източник на голяма радост, едновременно с което носят и най-големите предизвикателства. Всичко, което харесваме и не харесваме в себе си и партньора си, се проявява многократно в поведението на децата ни. Това е още един начин да опознаем себе си, виждайки болезнено ясно моделите, които несъзнателно сме предали на децата си. Децата носят същите стратегии за справяне със света, както и родителите си, а родителите ги носят от своите родители и в това има еволюционен смисъл. Осъзнаването и разбирането на тези стратегии без обвинения ни осветлява пътя извън омагьосания кръг на конфликтите между поколенията.